Тихо е...

Тихо е.
Тогава вниквам вътре в себе си,
където пластовете са разместени.
Ровичкам със известен страх
какво ли ще намеря.

Понякога нахълтвам на дълбокото,
вулгарно, грубо,
останала без въздух,
гмурнала се без пощада,
и даже сякаш искам мъничко да страдам.
Каквото ми попадне сграбчвам.
Безогледно, с ярост
изкъртвам и откъсвам
почти с наслада.

Друг път
плахо и внимателно
повдигам някакви воали и завеси
и лекичко поглеждам
на какво попадам.
Усещането е като пропадане.
Леко, с пинцети
подхващам жило или капсула с отрова,
като опасен динамит
и го изнасям,
вън от мен.
И вадя скалпела,
изрязвайки загнилото,
премахвайки на скорпиона жилото.
За да остана жизнена,
да продължа напред.

Но неизменно черпя сили
от Него.
Търся прошка,
сигурна опора,
канара,
устойчивост.
И любовта Му.
Откъсвайки от себе си приемам
от Него повече,
освобождавам място,
изтръгвам малки късове от егото си,
за да ме изпълни -
колкото успея да поема -
със Себе Си...

(19.03.2010 г.)