Събуждане...

Зората на лятото настъпва
и ерата на вътрешния мир,
прибрах разочарованието,
във спомените скътах го,
зарових го на камък,
за да не покълне някой ден.

Изгрява бледо слънцето
и вижда се като око в небето,
опожарява силата му, криле на облаци
и птици в полет ми чертае.
Дълбае в дъното,
оформя ги с длетото на Твореца
и всеки миг незабравими и нетленни,
божествени картини вае.

Прибирам есенните дрехи някъде на сигурно,
сезонът друг е, трябва да живеем в крак със него.
На тъмно съм била от дълго време,
едва сега прозира някакво сияние,
латентно дремело във мене.

Очите си отварям изумена, смаяно,
навсякъде около мен,
а не в едничка точка вече взирам се.
Бях заслепена,
затова присвиват се зениците, примижвам,
ще свиквам пак и малко ще боли навярно, но
виждам отблясъците на зората
на моето красиво, топло лято.

Открехвам светлината на прозорците,
нахлува вятърът отвън.
Събуждам се с усмивка и надежда
от дълъг простосмъртен сън.

(03.07.2010 г.)