Признавам си...
Имам болни моменти и дни,
когато в малка кутийка
навирам я.
Опаковам я
бавно, без пролуки,
със тиксото.
Ако бунтува се – яростно стискам я.
Ако трябва
слепвам отделните пластове,
за да е свита
да заема все по-малко място -
вътре, на скрито.
Поставям я в ярка кутия
и пращам я в склада
По пътя крещи,
но няма в сълзите ми милост,
нито в очите пощада.
Запращам я
бързо, и грубо, и мъничко злобно.
Ще ме изгаряш. Да бе.
На ти сега!
Сърцето ми дълго кънти след това
онемяло и кухо, пулсира още,
звучи ми злокобно.
Загасвам и лампите даже. Ха така.
Вече нищо не свети...
И виолинно засвирва апатия.
Потъвам в креслото на своите недоверие,
сарказъм и гордост,
превръщайки се в мраморна статуя.
(04.06.2010 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар