Рисуването ми...

Рисувам със въглени
по бялото платно на живота.
И парят понякога в дланите,
оставят дълбоки следи и дамги,
но не спирам.
Щом съм жива и рисувам със въглени –
няма как да спре да боли.

Рисувам и стане ли сухо
добавям лъчи, усмивки, сълзи.
Ако пък платното се скъса
съшивам го с части от мен. Без конци.

Рисувам със въглени
тези - от спомени,
от емоции и от станали в сивата скАла мечти.
Черно – бяло се получава платното,
но е моето. Искам го. Винаги.
Дори когато го слагам на кладата,
за да стане на новите въглени.

Събирам ги нежно във шепи.
Коленичила.
И рисувам.
Неспирно. Отново.
Защото
да го правя
не мога
и няма да спра
да обичам...