Ех, когато животът заприлича на помия
така изпитвам нужда и стремеж да го разбия.
Да го изтъркам, да го залича.
Докрай чертите остри да замажа,
та мръсотията и черното да не личат.
Да го захвърля даже често ми се иска,
но вкопчил се за гърлото - не пуска, стиска.
И ето че борбата продължава,
ту кротичко притихва, ту буйно рита, хапе, шава,
ту спъва ме, гаднярът,
ту аз бананова кора подлагам...
И точиме се, двамката, прегърнати,
танцуващи на стар и неомръзващ шлагер.
Не се отказваме един от друг,
какво ли бихме правили,
ако от битката ни здрава се откопчим.
И бихме ли забравили
един за друг какво и колко означаваме...
Ааа, няма да го пусна. Не и доброволно.
Никакво предаване! :))
Няма коментари:
Публикуване на коментар