Погром...

Чувам вятърът навън
трещи и чупи
спомени за чувствата,
като ураган във брезова гора.

Напукват се дървета изсъхнали и кухи
и безмълвно падат,
разравяйки със острите си клони
черната, изпръхнала земя.

Свита съм на топка и е тъмно
адски малка и невзрачна станах,
вече ми се вижда твърде стръмно
да изкачвам хълмовете в тази буря,
а не мога и в тревата да пълзя.

Коня ми във пот облян бе,
освободих го и го пуснах някъде на воля,
махайки седло, юзди и стремена,
да се спасява както може поне той. Засега.

Чувам вятъра и вече ми е само плашещ,
пусна ли го, само се наказвам, затова
затварям всички процепи, доколкото го мога,
за да оцелее нещо и за други времена.

Няма как, този път предавам се.
Знамето отдавна не е бяло. Каузата загубих някъде по пътя.
Уморих се, а и проумях, че няма смисъл.
Искам просто мир, покой и тишина.

Нямам стимул да участвам още в тази
разрушителна и твърде скъпа уж не-война.

(06.07.2010 г.)