Безпространственост....

Имаше време, когато живееше вътре във мене.
И те чувствах изцяло. Наистина. Знаеш и ти.
Знаех когато се будиш, кога от тревоги не спиш,
усещах кога си добре или не,
кога мислиш за мене или изграждаш стени.

15 минути с такси ни делят,
а различни планети са сякаш, откакто
световете ни станаха чужди, различни
и разбихме се един в друг,
настървено и с неразбиране.
С унищожителен взрив.
Безмилостно. Сриващо. Неадекватно.

Чудно нещо са разстоянията
онези – в душата, странно е -
опустошени пустини, без оазиси,
през които вече не можеш да минеш,
са станали.

И мислите вече не стигат от тебе до мене,
нито обратно.
Потъват изгубени, слаби,
горчиви и мрачни,
на сърцата ни станали чужди и непонятни.

Не можем да се докосваме. Никак.
Само се плъзгат посивелите чувства
по ръба на бръснача, сломени и слаби,
и се губят във здрача
на разполовените ни души,
отвикващи да се разпознават и помнят
сред аромата на всички останали.

Замразихме радарите.
Не от сега. В даден момент се е случило.
От преди...

Но... стига ровене и търсене на причините.
Няма да (те) разбера.
Че заговорих въобще забрави...

(26.06.2010 г.)