Зареждане...

Обичам да ухае на сено,
на билки, на трева,
на слънце и ливада.
Щурчетата да свирят във забрава.
Отваряйки очите си да видя
небето – чисто, ясно-синьо.

Отварям сетивата си тогава бавно, със наслада.
Допирам си ухото до земята, вниквам
и чувам тропота на дивите коне,
усещайки във пулса си живота им,
и радостта от хиляди цветя поникващи.

Прегръщали ли сте дърво наскоро?
Неповторимо е. Ухае на смола дори да не е бор.
И диша - бавно, равномерно и спокойно,
забързаното време озаптява,
и мисленето непокорно да вкара в релсите успява.

Когато ми е гадно и смутено,
надниквам някъде на сигурно местенце в мене,
поне една купа сено намирам
и просвам се в средата й (на лято с аромата),
потъвам, сливам се със себе си и със земята.
Харесва ми в онези мигове
ветрецът нежно да ме утешава с влажно-топъл дъх,
прочиствайки на ежедневието прахоляка
с наситено озонов дъх.

И заредена с нови сили
осмислила (навярно) пак най-важните неща,
отново се изправям.
Усмихвам се. Изтупвам се. Коса приглаждам.
И втурвам се - света и себе си да побеждавам.

(12.06.2010 г.)