Път (недовършено)...

Понякога се случва пълзешком
със стиснати в юмруците чакъл и пясък,
да се провираме, ожулвайки и кожа и мечти.
Докато следваме посоката си.
Или се губим в тъмнината под погледа на хиляди луни.

Обичам горските пътеки, където
нежно и старателно събирам в шепи
букет от билки и неувяхващи цветя.
Тях пазя ги, за да лекувам идващите неизменно
уязвими и склонни да загниват времена.

Излизаме и на широки слънчеви поляни
и хоризонти светят недокоснати, небесно-сини,
където тичаме на воля, волни и пияни
от аромати вятърни и пролетни ухания попили.
Където просто не усещаме, че има и кратки,
простосмъртни, най-човешки, даже дребни,
мънички и остри огледални части от надежди.
Докато не се разбием в тях на седем режещи парчета.

Широки пътища и гладки явно не харесвам,
прашни са ми, попивам мръсотията и равномерността от тях,
а скоростта ме изморява, твърде временна е,
както и усмивките, когато във очите няма смях.

Понякога се случва да пълзим
със стиснати юмруци, сграбчвайки чакъл и пясък,
да се провираме, ожулвайки и кожа и души.
Докато следваме някаква посока,
губейки се в тъмнината под погледа на хиляди луни.
И пак обичам, макар и само със една частица – Пътя си…

(08.07.2010 г.)