Неравномерен полет...

Поглеждам нагоре
където
се стеле - далече и толкова близо,
поглъщащо-даващо
ето -
докосвам го с пръсти – Небето.

Политам натам със надежда
отварям широко очите
душата ми също проглежда,
била е затворена в сито
от там е изтичала бавно
на някакви малки прашинки,
побиращи в себе си чувства и време,
ваещи, драскащи, грапави
по-едри и дребни, едноцветни и шарени
мои си песъчинки.

Издигам се бавно, на тласъци
усилно размахвам криле,
има и сълзи, умора и крясъци,
когато започнат да падат перата,
блъскайки се слепешката
на собствените ми предрасъдъци във перилата.

Почти полугола пристигам
до облак, във който е скрито
онова, което било е
и ме изгражда. Тежко-оловно. Наситено.

Заставам в окраската бедна
гордостта ми изчезва безследно,
защото съзирам крилете си,
привързани с тънки въжета са...

Поглеждам нагоре – това е посоката.
Не искам, не мога
да гледам надолу, защото
дори и очите болят от това.

Събирам последните сили,
отварям широко душата
и искам да давам, да светя,
ненаситно, неизчерпаемо,
приемайки от Светлината.
Тогава само го мога.
Летя.

(10.06.2010 г.)