Луната спи ли...

Луната спи ли?
Кога го прави?
Кога затваря голямото си наблюдаващо око,
проникващо в света на самодивите,
на дивите мустанги, газещи сред билките.
Вторачена в езически огньове.
Свидетелка на куп разкъртващи сълзи.
И много самота преглъщаща.
Задавяща се от отломки от мечти.
Приемаща във кратерите си, които я изграждат,
парчета от разбити тупкащи сърца.

Луната спи ли? Някога. За миг поне.
Кога го прави? При цялата тъма, която осветява.
Дали изпитва болка от това?
Дали затуй почива. През деня.
За да набира сили. И да се очиства.
За да успява да грее през нощта.
Докато вият срещу нея
с гласа на дивото, от гънките на цялата Земя,
завъртайки се шеметно с неподвижността на този свят...