Епилогично

(Отбелязвам си: Лични дневници
Именно днешната дата...)

Внезапно или твърде бавно
загубих
лъжецът,
който сам се отказа от всичко истинско,
което някога е имал.

Докато така и не схвана,
че го обичах
невъзможно и неумолимо.
Едновременно
като повей от дъното на небето
и от обратната страна на тревата.

Липсва резонанс
при сърцата ни.
Може би даже отдавна.
Помежду ни вече оттеква
само звукът
от междуклавишието.
На пианото.

Докато падам...

Целувам те.
Последно...
По шевовете
на крилете.

Пулсиращи
от вятъра
и мен.
След края на безкрая...

Не стой на завет.
Моля, не прогонвай
сянката ми.
Дори когато е студено с нея.

А устните ми
ще оставят отпечатъци.
Макар и бледи.
В профил и анфас.

За да ги помниш.

Не устните!
Крилете...
С които винаги
ще блъскаш по душата ми.

(05.04.2011 г.)

Перифразирано...

Древна
дървена маса.
Насечена
с дърворезба.

Стъклена
чаша.
С много захар,
полепнала по ръба.

Отхапана ягода.
И малко
разтваряща се дантела.
По деколтето и по ръкавите...

(12.04.2011 г.)

Калейдоскоп...

събирам парченца
от чувства
свои и чужди
докоснали моите
с които допълвам душата си

кристал по кристал
ги нагласям
бели, черни и цветни
а вятъра
щом завее ме рони
разпилявайки
светлината ми

до огън ги свивам
с прималели устни и пръсти
в кашмирени пламъци
ги танцувам по залези
без да спирам
да дишам мечтите си

медено бавно премествам
събраното
с милиметър,
леко вляво
виждам
зад клепачи и кожа
картината

всеки път уникална...

(12.04.2011 г.)

Рецепта за...

Изпръхнала ванилия,
посипала
меден сироп.
И зряла праскова
от сочните.

Очакване
за устните и дланите,
в които
се разтваря.
До топло кадифе.
Сатенено нарочно.

(13.04.2011 г.)

Очакване...

Стоях от дълго време във градината
и чаках пак да ме откриеш...
дълбоко потопена в мракът,
ръждясвайки във сянката...
Не спирах да сънувам
как отново ще ме имаш...
Прилягаща
във топлите ти длани...
оголена до нерв...
Да затанцуват
в мен перца от ангели,
събудени от теб,
облени
от смисъла и светлината ти...
Принадлежащ изцяло
и единствено на мен...

(14.04.2011 г.)

Sax...

Мелодия от саксофон е твоят глас,
когато ме обвиваш
меко, нежно, до червено
в него.
Знаеш,
мечтая го откакто го познавам...
Пързаля се по сетивата ми.
Безкрайно обуздан и непокорен.
Притихнал от дрезгавина,
когато шепнеш онова,
което искаш да запомня.

Аз и не мога да забравя.
Вече обещах. Отдавна.
Дори да се опитвам.
Дори отчаяно да искам
да те заместя...
Защото не е лесно
така да се обича.
Защото понякога боли
и губя очертания и смисъл.

Но само дума...
Един едничък звук...
И лудостта избухва.
отначало.

А знаеш как не искам
така да ми влияеш.
С тази власт и сила.
Не искам да ме притежаваш.
Но
любовта ти
винаги
ме обезсилва.

(15.04.2011 г.)