Сянката ми...

Гладки форми и очертания остри има във сянката ми,
когато през теб преминава.
Поглаждам косата и докосвам лицето ти -
отвътре усещам тогава
как напрегнати линии постепенно и плавно във теб се смекчават.

Нежно като полъх от вятъра, лекичко ръката ти галя.
И заедно сядаме на някоя пейка наблизо във парка.
Чрез очите на гълъби гладни в тебе се взирам.
Във езерото със лилиите (виждаш ли?),
върху крилете на кончета водни любовта отразявам.

Привеждам се да пия, когато сипваш си от каната вода.
И дишам с теб, когато си поемаш жадни, едри глътки.
В дима от твоята цигара пак се появявам,
танцувам пред очите ти, навеждам се,
прилепвам устни с дъх и вкус на дъвка в твоите
и после танца продължавам.

Смекчени очертания от сянката ми в теб се сгушват всяка вечер.
Целувам ти челото, охлаждам клепките горещи,
присядам на възглавницата малко уморена
и чакам търпеливо, докато усетя, че сънуваш.
А после?
После се оттеглям някъде във спомените, в някой ъгъл.
Всеки път със още мъничко стопена...

(26.07.2010 г.)

Гласът ти...

Гласът ти...
Бавно, настойчиво нежно
и някак си светло
прониква в сърцето ми...
Провира се плавно,
успявайки бавно,
променяйки ритъма
на горчиво-сладостни стъпки
да предизвиква копнежи.
Намира си място,
където покълва,
пониква внезапно,
с любов се зарежда.
Гласът ти заглъхва ли
или просто почива след поредната буря.
Принадлежи ми, да знаеш,
с онези - нашите нотки...
със трептящата струя...
Гласът ти дълбоко във мене заспива...
Приютен във душата ми,
дори без да пита, там си живее.
И без да го чувам,
без звук и без думи,
непрестанно и жадно попивам.
Твоят глас...

(25.07.2010 г.)

Целувай ме...

Целувай ме.
Обичам!
Тогава истински живея.
Кръвта по вените ми тича,
сърцето ми задъхано работи,
кипящо и на пълни обороти.
А във душата ми
се раждат
нови чувства,
неподозирани преди.
Заливат ме вълни
и бликват още много,
дръзки,
детинско-огнени мечти.
Целувам те.
Безкрайно бавно,
нежно,
животворно.
Боли понякога,
но нищо...
Бих пила
от устните ти
даже и отрова.
Не спирай.
Просто ме целувай.
Винаги.
Завинаги.

(20.04.2010 г.)

Дадох ти го...

Държа сърцето си
във дланите си
и на теб го давам.
Само не забравяй,
моля те, внимавай,
че друго нямам.

Счупи ли се,
пръсне ли се,
спре ли да тупти,
ще трябва просто да захвърлим
отломките му
някъде далече,
за да не крещи.

Оставих го без броня,
без защита и без маски,
безкористно и без превземки,
без ключове и без врати,
без предрасъдъци,
без никаква възможност
за взимане обратно,
не притъпявах, не потисках нищо,
макар че често яростно боли.

Не го заемам,
подарих ти го, изцяло.
Остана ли без него
ще съм празна, просто тяло.
Не го накъсах на парченца,
за себе си и грамче не запазих,
Не ме е страх да го загубя.
За нея само бих могла да страдам -
за Любовта ни...

(29.04.2010 г.)

Да обичаш... непоносимо...

Необяснимо,
необикновено
и неповторимо
се получи
да се срещнем и познаем,
и така да се обичаме.
Дали е дар или проклятие не зная,
всеки миг е различно
и чувствата ни
противоречиво, дръзко, непрестанно
различни щрихи от картината чертаят.
Всяко разстояние ми се струва огромно.
Всеки час без присъствието ти е просто злокобен.
Пропиляна е всяка минута без да те виждам.
Безвъзвратно ограби ме времето,
че не съм била винаги,
от началото още -
всеки ден, всяко утро и нощ -
непростимо е...
Искам СЕГА да наваксам,
да ти давам стократно.
Единствено, напълно с теб съм, моя любов -
изгарящо, необуздано, безпределно, страстно,
на логика и разум неподвластно
(а на моменти даже става малко страшно).
Но неизменно, жизнено необходимо.
Обичам те!
Непоносимо...

(10.05.2010 г.)

Щрихи...

Пулсиращо вълнуващ.
От хватката ми едновременно пленен и негодуващ.
Безкрайно интересен.
Сезоните накуп; или проточила се дъждовита есен.
Твърдоглав. И сам по себе си най-нежното изкуство.
Притихнала вода или цял океан от чувства.
Раздразнен от изтръгването от познато вече русло.
Безбрежно, лъчезарно жив
или остатъчно от черно – сив.
Смеещ се като дете.
Намръщен.
Страстен.
Или до болка безпристрастен.
Умен и циничен.
Или представител на Дон Кихот отличен.
Подлъгващ ме и безподобно искрен.
Виртуоз, но често нотите ми сричащ.
Паяжини плетящ. Без свян.
Или върху паяжини уморено тичащ.
Увиващ се, налагащ се и властващ.
Гърчещ се. Нуждаещ се. Със мен се срастваш.
Летящ. И изморен.
Сладък и горчив.
Солен. (От мен).
Понякога лютив.
Като от неоформена скала мотив.
Нараняващ с думи, с липсата им или чрез стих.
Дълбаещ във душата.
Неразбиращ.
Неразбран.
Свободен и едновременно с това – мъничко окован.
Студено – топъл.
Огнено – замръзващ.
Изцяло мой или пък странно непонятен, даже чужд.
Именно: дамга от отпечатък на обичания мъж.

(23.05.2010 г.)

Притихнала...

Целувам те
през сълзи.
С треперещи и топли устни.
Душата ми
изтръпнала пълзи.
И чувствам се отвътре някак пуста.
Жадувам те
с носталгия и плам.
Боли за миг,
защото моите не срещат твойте устни,
а само образът ти
в моята глава.
Целувам те
и вече се усмихвам.
Очаквам си мига,
когато ще сме заедно наистина.
Притихнала съм.
Липсваш ми...

(24.05.2010 г.)

Светулките ни...

Очите ти
от страст са потъмнели
кафяви са,
когато в мен навлизат.
Огромни и бездънни са зениците
под дългите капани на ресниците.
И двамата
в захлас сме занемели,
и запечатвам всеки път завинаги
обичаното ти лице.
Заравям нежно-алчно пръсти в твоята коса.
Привлечена неудържимо от устата ти,
потъвам в нея, в чудния ти свят.
В такива мигове умея само
да вдишвам и издишвам аромата ти.
Сърцето ми задъхано пулсира,
понякога замира прималяло
със теб,
във мен,
за теб,
и вътре в твоето. За моето отлято.
И изведнъж във някакъв момент
в едно възпламеняващо отмерване на времето
навсякъде избухват и политат
стотици малки и изгарящи светулки.
И разпилявам се, внезапно или не,
на някакви парченца, винтчета и втулки,
способни да се подредят отново
единствено от теб -
от твоите ръце и думи.
И затова без теб (дори за ден) се губя...
Навсякъде във мен си -
в сърце, душа и ум.
Отчаяно и всячески във теб съм влюбена!

(09.06.2010 г.)

С върха на пръстите ми...

Докосвам те
и пръстите ми кожата ти предизвикват,
дълбоко в същността ти стигат,
плавно или не толкова, проникват,
пластове разместват,
стонове от болка или радост от дълбокото извикват.
Спояваме се, ронейки парченца
един от друг,
до пълно срутване,
изграждайки различна форма
на нещо общо. С звук или без звук.

Разхождам се из твоя свят,
когато вътре ме допуснеш.
Бера цветя, садя дървета и в теб препускам.
Старая се да пазя, понякога на пръсти ходя,
за да не смачкам нещо. С умиление.
Друг път залутана и ослепяла бродя
и случва се тревички да откъсна, както и бодливи тръни.
Тогава сплитам ги
на нишки помежду ни,
макар че пръстите ми парят и кървят,
по-силно е от мен, не мога да се спра.

Обвързани сме здраво, импулсивно,
с невидимите стоманени нишки на съдбата.
Слети сме повече, отколкото дори допускаме.
Поотделно, и споделили себе си докрай.
Единствено чрез Любовта ни. Неразривно.
От твоите обятия не ме изпускай.
Обичам те разкъртващо. Безмилостно. Безкрайно.

(10.06.2010 г.)

Брегът ми...

Целувай бреговете ми,
и не забравяй
бездънна и безбрежна съм и нямам край.
Обичам ненаситно всяка твоя
по-буйна или мъничка вълна.
Целувай ме, но, моля те, не се оттегляй,
че слънцето прежуря след това.
Целувай и охлаждай ме, но не до ледено,
а бавно-сладостно
и без да се отдръпваш, просто непрестанно.
Заливай ме отново
не спирай,
пак,
и след това.
И нека нежно е, безумно хубаво, спонтанно
под погледът на грейнала и пълна,
усмихната заради нас Луна.
И целият останал свят
блажено ще притвори клепки,
за да сме само двамата,
единствени,
изтръпнали от страст.
Ще чувстваме всемира в ритъма сърдечен,
във всяка жива и трептяща клетка,
във пяната на буйните вълни,
заливащи жарава.
И може би във шепи, жадно стиснати
от вечността и от безкрая някак си парче ще уловим,
дори за кратко да е, даже и за миг
дано успеем да го съхраним...
Потъвайки в забрава

(23.06.2010 г.)

Даже искам...

Не си те спомням
губи ми се образа ти.
Изтривам го съзнателно като ненужен файл,
като зловреден и разяждащ вирус,
присветващ с предупредителния знак
предателство.
Боли, но нищо. Даже искам.
Да те изтрия от себе си докрай.

Замазват ми се всичките черти и форми
и непознати са ми вече и душа, и тяло.
Навярно си ми смътен от сълзите,
защото още яростно обидно е. До бяло.
Боли, но нищо. Даже искам.
И заличавам те от себе си. Изцяло.

Не помня устните ти
и не искам да ги знам,
нито вкусът ти,
нито ароматът. Забравям всичко.
Боли, но нищо. Даже искам.
За да ги нямам в себе си. До пустота и безразличност.

Да, случи ни се нещо,
но дотам -
до изборът ти, който сам направи.
Забравяй ме и ти! Не се мотай.
Боли, но нищо. Даже искам.
За да те махна от себе си. Тотално.

И знаел ли си даже
ти за мен?
Не вярвам да си проумял напълно.
Не вярвам и да можеш.
Изчерпахме се, това бе. Карай.
Исках да ти кажа само, че ме няма.
Боли, но нищо. Даже искам.
Изтръгвам те от себе си. Докрай.

(24.06.2010 г.)

Сакрално...

Тайнствено във мен живее
и друго същество -
по-светло е, естествено, от мене
и в пъти по-добро.

Понякога лицето си показва,
усмихва ми се радостно и две ръце горещо ме прегръщат,
а моето мълчание поръбва и наказва
обично - прекрасната му същност.

Друг път бори се със мене,
и доста упорито е, признавам. Ала и мен ме бива.
Най-силно е, когато сетивата си отварям.
Когато стане тъмно – тъжно си отива.

Гостува ми, когато го поканя.
Все по-рядко напоследък е това.
Божествена искрица се нарича,
и топли, и подхранва, продължава да обича
противоречивата ми и объркана душа.

(25.06.2010 г.)

Орлица...

Разпорва с мощния си полет
небесното пространство.
Пресича стръмно, целеустремено,
по ръба им, въздушните вълни,
останали без съпротивление пред силата й,
и преобръща облачното царство,
понесла вятъра в крилете си.

Свободна, силна и красива
на полета си шеметно се наслаждава -
изящно, дивно, неуморно, волно,
със автентична гордост, жадно, непокорно
от себе си не изостава.

Дивно устроена
владее в небесата,
със поглед остър от високо
оглежда и обхожда своя свят.

Домът й е гнездо, строено на завет при скалите -
така (без глезотии) каляват се орлите,
за да издържат на лишения и всякакви условия -
неугледно и неуютно е, но пазено със зверска упоритост.

Когато има свои рожби
се грижи неуморно.
Настъпи ли момента да летят сами
не ги задържа и именно защото ги обича, хич не ги щади.

Издига ги на най-високото и пуска ги от там.
Докато падат уплашени и непохватни
подхваща ги отново на гърба си. Неколкократно.
Така се научават да ползват своите криле,
докато започнат да се издигат и да потъват
до дъното на нейното небе.

Живее в своя безграничен необятен свят,
целувайки на слънцето челото.
Почти не се налага да стъпва на земята,
много над нея е ареалът и нивото й.

Според човеците тя има недостатък:
орли докрай не се опитомяват...

(25.06.2010 г.)

Безпространственост....

Имаше време, когато живееше вътре във мене.
И те чувствах изцяло. Наистина. Знаеш и ти.
Знаех когато се будиш, кога от тревоги не спиш,
усещах кога си добре или не,
кога мислиш за мене или изграждаш стени.

15 минути с такси ни делят,
а различни планети са сякаш, откакто
световете ни станаха чужди, различни
и разбихме се един в друг,
настървено и с неразбиране.
С унищожителен взрив.
Безмилостно. Сриващо. Неадекватно.

Чудно нещо са разстоянията
онези – в душата, странно е -
опустошени пустини, без оазиси,
през които вече не можеш да минеш,
са станали.

И мислите вече не стигат от тебе до мене,
нито обратно.
Потъват изгубени, слаби,
горчиви и мрачни,
на сърцата ни станали чужди и непонятни.

Не можем да се докосваме. Никак.
Само се плъзгат посивелите чувства
по ръба на бръснача, сломени и слаби,
и се губят във здрача
на разполовените ни души,
отвикващи да се разпознават и помнят
сред аромата на всички останали.

Замразихме радарите.
Не от сега. В даден момент се е случило.
От преди...

Но... стига ровене и търсене на причините.
Няма да (те) разбера.
Че заговорих въобще забрави...

(26.06.2010 г.)

До моето завинаги...

Страх ме е
Като животно, уловено във капан.
(В капана на съдбата хванах се...)
че няма да те виждам;
че няма да достигам устните ти с моите;
че няма да прониквам във очите ти.
Защото ще заминеш.

Но някъде дълбоко в себе си
до болка, до пречупване,
ужасно ясно зная,
че винаги,
навсякъде
и независимо от обстоятелствата
ще те нося,
и ще сме двамата
на всички хубави места,
които преживяваме.

Докато ме има.
И далеч след края.
Т.е. завинаги...

(01.07.2010 г.)

Погром...

Чувам вятърът навън
трещи и чупи
спомени за чувствата,
като ураган във брезова гора.

Напукват се дървета изсъхнали и кухи
и безмълвно падат,
разравяйки със острите си клони
черната, изпръхнала земя.

Свита съм на топка и е тъмно
адски малка и невзрачна станах,
вече ми се вижда твърде стръмно
да изкачвам хълмовете в тази буря,
а не мога и в тревата да пълзя.

Коня ми във пот облян бе,
освободих го и го пуснах някъде на воля,
махайки седло, юзди и стремена,
да се спасява както може поне той. Засега.

Чувам вятъра и вече ми е само плашещ,
пусна ли го, само се наказвам, затова
затварям всички процепи, доколкото го мога,
за да оцелее нещо и за други времена.

Няма как, този път предавам се.
Знамето отдавна не е бяло. Каузата загубих някъде по пътя.
Уморих се, а и проумях, че няма смисъл.
Искам просто мир, покой и тишина.

Нямам стимул да участвам още в тази
разрушителна и твърде скъпа уж не-война.

(06.07.2010 г.)

Почти това...

Хладно-горещо кадифе
със цвят на мляко с тъмен мед...

И гладкост мека,
излъчваща свой собствен аромат...

Очи дълбоки,
със формата и цвят на силно и горчиво
ободряващо-разбиващо кафе...

И устни – роза
от червено-розовите –
пили от нектара
на детелина, естрагон и слънчоглед...

Царевични коси,
от слънцето почерпили ухание и щрих за цвят...

Ръце с дъждовни пръсти,
потропващи във ритъм познато-неприсъщ...

Почти това...

(07.07.2010 г.)

Като междуредия...

Кънтят със собствен силен пукот.
Повличат камъни и падат водопадно.
Забивайки се бавно
дълбоко в ирисите,
във средата на зениците.

Като куршуми, но сребристо-живи.
Сърцето не пропускайки.
Ума оставяйки без сили.
Попадащи директно във душата.
Като настървени стършели –
гневни, безучастни или диви.

Оставят дълги сенки и коварни дири.
Лишени са от собствена повърхност,
освен грапавини
(от тях се случва да боли).

Способни да разбиват и проникват:
Като следи от острите мустангови копита.
Като отпечатък от дланта във мокра пръст.
Като подложена на прекомерен натиск
прекършена и смачкана трева.

Като тръни, захвърлени във нечия бразда.
Като зрънцА от плодни и безплодни семена.
Понякога подхранващи Живота.
Друг път направо смъртоносни.

Като нежелани междуредия...

(11.07.2010 г.)

Тихо е...

Тихо е.
Тогава вниквам вътре в себе си,
където пластовете са разместени.
Ровичкам със известен страх
какво ли ще намеря.

Понякога нахълтвам на дълбокото,
вулгарно, грубо,
останала без въздух,
гмурнала се без пощада,
и даже сякаш искам мъничко да страдам.
Каквото ми попадне сграбчвам.
Безогледно, с ярост
изкъртвам и откъсвам
почти с наслада.

Друг път
плахо и внимателно
повдигам някакви воали и завеси
и лекичко поглеждам
на какво попадам.
Усещането е като пропадане.
Леко, с пинцети
подхващам жило или капсула с отрова,
като опасен динамит
и го изнасям,
вън от мен.
И вадя скалпела,
изрязвайки загнилото,
премахвайки на скорпиона жилото.
За да остана жизнена,
да продължа напред.

Но неизменно черпя сили
от Него.
Търся прошка,
сигурна опора,
канара,
устойчивост.
И любовта Му.
Откъсвайки от себе си приемам
от Него повече,
освобождавам място,
изтръгвам малки късове от егото си,
за да ме изпълни -
колкото успея да поема -
със Себе Си...

(19.03.2010 г.)

От вътрешната ми стаичка...

Ръката Си към мен протяга,
но аз отдръпвам се,
залисана от дребни мои грижи.
Погалва ме, Десницата полага
и благославя ме.
Обича чисто, просто – насила нищо не налага.
Очиства ме, дори когато бягам и се крия.
И бди над мен – от ставане до лягане.
Задъхвам се от бързане и често изнемогвам,
опори и посоки губя,
да Го хваля и да Му благодаря от егото не смогвам,
дори предавам Го, но Той е свикнал – пак до мен стои.
Прибързвам и по острието плъзгам се.
Пак чака ме – към кой ли друг да се обърна.
Подхлъзвам се и падам често.
И плача. Без сълзи почти.
Прегръща ме тогава
и чувствам Неговите сЪлзи по страните ми.
От тях така ме пари и боли.
Затварям позасрамена очите си
затворена във клетката ми с моя собствен гняв,
тогава Той мълчи – със обич кротка,
познава ме каква съм и отново чака
да проумея, че съм нищо, а за мен умря.
И чак когато дълго тичал е след мене
и носил ме е изтощена и сломена,
тогава пак усещам Неговата непорочна кръв
по себе си, проникваща през порите –
на едри молекули от Духа Му,
свещени, изобилно благословени,
изтичащи на капчици Живот и Слово,
всепобеждаващи и всепроникващи, нетленни.

Понеже все забравям да го кажа
и не успявам, че съм Негова да се докажа
благодаря Му именно сега, за всичко,
както и за най-важното – това, че
държи ме във дланта Си, и ме носи, с Любов и опрощение.

Матей 6:6. А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е в тайно"

(30.05.2010 г.)

Вяра...

Като искра е...
Запалва се.
Мъждука.
Ярко свети.
Или припламва миг преди да спре,
останала без кислород.
Под напора на вятъра засилваща се.
И под проливни дъждове.
От липсата на дъх умираща.
Винаги недостигаща.
Преливаща.
Възпламенявана.
Възпламеняваща.
Неугасима.
Агонизираща.
Или пък твърде слаба, мъничка, ранима.
Понякога могъща, победителка, неунищожима.
И прималяла едновременно.
Изгаряща и пареща.
Изкормяна. В несвяст изпадаща.
Политаща внезапно мигновено, във захлас.
Преброждаща света от раз.
Отчаяно държаща се за сламка.
Объркана и цветовете смесваща.
Жадувана. И жажда предизвикваща.
Унищожавана.
Преследвана.
Във длани със последни сили стискана.
От вените до капчица изтисквана.
Пазена.
Безценна.
Продавана. Купувана.
Раздавана безплатно.
Заплащана хилядократно.
Топлена със устни и сълзи.
Но винаги бленувана.
Духът оживотворяваща.
Осмисляща.
Приемаща открито и с доверие - от Бог.
Споделяна. Споделяща.
Осигуряваща ни Истински Живот.

(31.05.2010 г.)

Изсмукано от сенките (ми)...

Признавам си...
Имам болни моменти и дни,
когато в малка кутийка
навирам я.
Опаковам я
бавно, без пролуки,
със тиксото.
Ако бунтува се – яростно стискам я.
Ако трябва
слепвам отделните пластове,
за да е свита
да заема все по-малко място -
вътре, на скрито.
Поставям я в ярка кутия
и пращам я в склада
По пътя крещи,
но няма в сълзите ми милост,
нито в очите пощада.
Запращам я
бързо, и грубо, и мъничко злобно.
Ще ме изгаряш. Да бе.
На ти сега!
Сърцето ми дълго кънти след това
онемяло и кухо, пулсира още,
звучи ми злокобно.
Загасвам и лампите даже. Ха така.
Вече нищо не свети...
И виолинно засвирва апатия.
Потъвам в креслото на своите недоверие,
сарказъм и гордост,
превръщайки се в мраморна статуя.

(04.06.2010 г.)

Неравномерен полет...

Поглеждам нагоре
където
се стеле - далече и толкова близо,
поглъщащо-даващо
ето -
докосвам го с пръсти – Небето.

Политам натам със надежда
отварям широко очите
душата ми също проглежда,
била е затворена в сито
от там е изтичала бавно
на някакви малки прашинки,
побиращи в себе си чувства и време,
ваещи, драскащи, грапави
по-едри и дребни, едноцветни и шарени
мои си песъчинки.

Издигам се бавно, на тласъци
усилно размахвам криле,
има и сълзи, умора и крясъци,
когато започнат да падат перата,
блъскайки се слепешката
на собствените ми предрасъдъци във перилата.

Почти полугола пристигам
до облак, във който е скрито
онова, което било е
и ме изгражда. Тежко-оловно. Наситено.

Заставам в окраската бедна
гордостта ми изчезва безследно,
защото съзирам крилете си,
привързани с тънки въжета са...

Поглеждам нагоре – това е посоката.
Не искам, не мога
да гледам надолу, защото
дори и очите болят от това.

Събирам последните сили,
отварям широко душата
и искам да давам, да светя,
ненаситно, неизчерпаемо,
приемайки от Светлината.
Тогава само го мога.
Летя.

(10.06.2010 г.)

Феромонът на Приятелството...

Ухаеш на обич,
на топло, на страст,
и светиш омайно -
на чиста душа.

Ухаеш на вятър,
на детска усмивка,
на стихийна вода,
на отпечатък от птица.

Ухаеш на слънце,
със полъх на жар,
на звънки китари
край огън прастар,

през нощта на жасмин, през деня на кокичета,
млад или зрял – но духом хлапе –
споделяш, даваш, търсиш, обичаш.
щедро го правиш, със цяло сърце.

В душата нашепваш
за своите истини,
описваш простора
с уроци избистрени.

И рани лекуваш, отвътре докосваш,
привдигаш, превързваш.
Приятелско рамо подаваш с любов,
дори и сълзите попиваш с готовност.

Проявяваш търпение,
израждаш човешкото в мен,
изпълваш със радост и смисъл душата ми,
осияваш и мен с красотата си -

Благодаря, че ви има, Приятели!

(11.06.2010 г.)

Зареждане...

Обичам да ухае на сено,
на билки, на трева,
на слънце и ливада.
Щурчетата да свирят във забрава.
Отваряйки очите си да видя
небето – чисто, ясно-синьо.

Отварям сетивата си тогава бавно, със наслада.
Допирам си ухото до земята, вниквам
и чувам тропота на дивите коне,
усещайки във пулса си живота им,
и радостта от хиляди цветя поникващи.

Прегръщали ли сте дърво наскоро?
Неповторимо е. Ухае на смола дори да не е бор.
И диша - бавно, равномерно и спокойно,
забързаното време озаптява,
и мисленето непокорно да вкара в релсите успява.

Когато ми е гадно и смутено,
надниквам някъде на сигурно местенце в мене,
поне една купа сено намирам
и просвам се в средата й (на лято с аромата),
потъвам, сливам се със себе си и със земята.
Харесва ми в онези мигове
ветрецът нежно да ме утешава с влажно-топъл дъх,
прочиствайки на ежедневието прахоляка
с наситено озонов дъх.

И заредена с нови сили
осмислила (навярно) пак най-важните неща,
отново се изправям.
Усмихвам се. Изтупвам се. Коса приглаждам.
И втурвам се - света и себе си да побеждавам.

(12.06.2010 г.)

Преди да полетим...

Знаете ли какво е Кръста - този – нашият,
на който се разпъваме
при всеки избор
всеки Божи ден?

Това сме ние -
разделени между Злото и Доброто,
живеещи и дишащи във нас,
пленени и затворени във наш`та плът и тлен.

Това сме ние -
вертикалата и хоризонталата
на Любовта и Егото
между Живота и Смъртта,
ридаещи и пъплещи във вените.

Това сме ние -
прострЯли настрани ръце,
отпуснали собствената схватка с битието ни,
прегръщайки света.

Преди да полетим...

(16.06.2010 г.)

Глад...

Знаеш ли кога се появява
кога със хищните си нокти спомени започва да изравя
за аромати, за вкусове, за радост,
оставяйки усещането за фалшива сладост.

Изплува винаги, когато нещо не достига.
Рецепторите онемяват във очакване.
До мозъка постъпват яростни сигнали.
Но чрез кръвта и до сърцето нищичко не стига.

Сигнализира цялата система,
присветва, гасне, става пълна лудница.
Очите потъмняват, изморени.
Обменът крайно опростен е.
Следва недостигът. После изтощението.
Започва самоизяждането.
Оцеляването? Под съмнение е.

Понеже не умея да изпросвам
(по принцип трудно моля),
а за остатъци е унизително да ровя,
ако открадна пък ще ми загорчи,
ще ми приседне.
В очакване съм да се притаи,
да вземе своето и просто да улегне...

(19.06.2010 г.)

Отровени очи...

Отрових ги
преди да ги изтръгна.
С най-силната отрова -
на гнева
от разпарчотени мечти
и от невярност,
от невъзможност вече да се продължи.

Напълних ги догоре
и дори преливаха.
Да се удавят тайно се надявах.
Затварях ги
и трих картините,
които исках трайно да забравя.

Отрових ги.
Не ги издържам вече.
Защото бяха влизали и вътре в нас,
рисували богато, пищно, в транс;
танцували най-истинския огнен танц.

Не са ми нужни.
Божичко, отрових ги...

(23.06.2010 г.)

Безвремие...

Мразя
тишината,
която можеш да докосваш,
но не и да погалиш;

И да я режеш и накъсваш,
без да свършва,
порязвайки те
и забивайки се в тебе само;

Да я насичаш
на секунди и минути,
а тя да си остава цяла
и все така безмълвна.

Могла съм и да мразя значи...

(25.06.2010 г.)

Прогноза...

На живота
средата е някъде.

Примерно юли.

А е дъждовно,
сиво
и мокро;
кално;
унило;
нелятно;
неуютно;
студено -
навън и във мен.

Но знам,
ще свърши и този калпав сезон,
ще докара вятъра новите спомени,
ще избуя силна и стройна отново
под въздействието на светлината и топлото.

Ще изгрее
слънцето живо, ясно и ярко.
След (пр)очистването.
И задължително като мине дъгата.

Някой (надявам се - скорошен) ден.

Още малко...

(29.06.2010 г.)

Събуждане...

Зората на лятото настъпва
и ерата на вътрешния мир,
прибрах разочарованието,
във спомените скътах го,
зарових го на камък,
за да не покълне някой ден.

Изгрява бледо слънцето
и вижда се като око в небето,
опожарява силата му, криле на облаци
и птици в полет ми чертае.
Дълбае в дъното,
оформя ги с длетото на Твореца
и всеки миг незабравими и нетленни,
божествени картини вае.

Прибирам есенните дрехи някъде на сигурно,
сезонът друг е, трябва да живеем в крак със него.
На тъмно съм била от дълго време,
едва сега прозира някакво сияние,
латентно дремело във мене.

Очите си отварям изумена, смаяно,
навсякъде около мен,
а не в едничка точка вече взирам се.
Бях заслепена,
затова присвиват се зениците, примижвам,
ще свиквам пак и малко ще боли навярно, но
виждам отблясъците на зората
на моето красиво, топло лято.

Открехвам светлината на прозорците,
нахлува вятърът отвън.
Събуждам се с усмивка и надежда
от дълъг простосмъртен сън.

(03.07.2010 г.)

Път (недовършено)...

Понякога се случва пълзешком
със стиснати в юмруците чакъл и пясък,
да се провираме, ожулвайки и кожа и мечти.
Докато следваме посоката си.
Или се губим в тъмнината под погледа на хиляди луни.

Обичам горските пътеки, където
нежно и старателно събирам в шепи
букет от билки и неувяхващи цветя.
Тях пазя ги, за да лекувам идващите неизменно
уязвими и склонни да загниват времена.

Излизаме и на широки слънчеви поляни
и хоризонти светят недокоснати, небесно-сини,
където тичаме на воля, волни и пияни
от аромати вятърни и пролетни ухания попили.
Където просто не усещаме, че има и кратки,
простосмъртни, най-човешки, даже дребни,
мънички и остри огледални части от надежди.
Докато не се разбием в тях на седем режещи парчета.

Широки пътища и гладки явно не харесвам,
прашни са ми, попивам мръсотията и равномерността от тях,
а скоростта ме изморява, твърде временна е,
както и усмивките, когато във очите няма смях.

Понякога се случва да пълзим
със стиснати юмруци, сграбчвайки чакъл и пясък,
да се провираме, ожулвайки и кожа и души.
Докато следваме някаква посока,
губейки се в тъмнината под погледа на хиляди луни.
И пак обичам, макар и само със една частица – Пътя си…

(08.07.2010 г.)

Стрелката на минутите ми...

Спря
замръзнала
стрелката
към края
на кръга
на циферблата.
Сама
и онемяла,
остра,
пречупена,
нецяла,
показваше минутите
изтичащи.
Пронизваше до кръв
с чертата си
безкрая.
Сочеше нищото,
а бе свикнала с всичко.
Напукано е
стъклото
като на каменна луна
окото,
взиращо се
неусмихнато
във нечий тъмен кратер.
Пресича приливите,
захранва отливите
и създава
пустота и безтегловност.
Студено става.
Спря времето
на моя часовник.

(11.07.2010 г.)

Дарбата ми...

Животът е
търсене, чувстване, учене, опит.
И болка.


Усмивки през сълзи.
И сълзи от щастие.
Опит за сглобка.

Животът е детство, мечти и летеж.
Младост и зрялост.
Любов, жажда, копнеж.

Хербарий от спомени
и нови сезони.


Кръстовища, пътища, кръстопътища –
с много объркващи светофари.
Приключение след приключение -
през пустини и океани.

НЕумение да НЕ обичаш, нито да кажеш сбогом.
Твърде често същинско сафари.
Съобразяване, в непрестанно движение.
И неизменно - въпрос на оцеляване.


Животът е избор, и страст, и магия.
Вълшебство. И истинско чудо.
Както и мъка, тъга, орисия.
Когато се губим.


И мъничко радост.
Когато го можеш. Когато се побеждаваш.
Удовлетворение,
когато неслучайно успяваш.

Животът е дял
от вечност безкрайна.
Животът е драма. Лично твоята.
С предизвестен край.


Животът е нужда, талант
да се раздаваш, докрай,
през отреденото време.
Да се Живее е дар-ба.

(11.07.2010 г.)

Надпревара...

Не с колесница
(камо ли огнена).
Дори без коне.
Със собствена воля,
леко отпаднала.
Чисто човешки.
Съвсем без криле,
само с две голи ръце.
Помръдвам по-малко,
на задъхани глътки,
на мънички,
бавнички, непремерени стъпки
напред.
Почти не отстъпвам
от вече постигнато,
защото зарекох се
(но “почти”,
споменах го, нали?).

Непозната.
Даже повече чужда.
Самоуверена уж,
но от смелост отчаяно имаща нужда.
Препъвам се
в себе си,
в мечти, планове и кроежи,
в безнадеждни надежди.
Трудна.
От всякъде.
Съм.
(Май кошмар и невъзможност за тичане,
ако бях сън).

Забивам пети
във пръстта,
и потънала в прах, кал и глина –
не мога да спра.
Неоформена още.
Само загатната.
Почти доловима.
Настъпвам.
В живота си.
Стискайки зъби.
Докрай некрасива.
Издраскана и ожулена.
Изморителна.
Неопитомяемо дива.
Странно, шантаво,
до тъмно и хладно
противоречива.
До неразбираемост самовглъбена понякога.

И такава съм. Какво да ме правиш.
Плюс още милиони неща...
Но не можеш без мен -
не си и могъл - нито преди, нито сега.
Ти си Мъж - аз съм просто Жена.

(16.07.2010 г.)

До ръба на мечтите...

Протегнах ръката си
и ти я пое.
Плахо в началото.
И стиснаха пръстите
до бяло дланта ми.
Усетих от пулса,
който с моя се сля
и забърза под кожата.
Бе топло, бе светло.
И бях те намерила.
Докоснахме ръба на мечтите...
До врязване.
После падахме.
Заедно.

(следва продължение...)

(26.07.2010 г.)

Гласът ти...

Гласът ти...
Бавно, настойчиво нежно
и някак си светло
прониква в сърцето ми...

Провира се плавно,
успявайки бавно,
променяйки ритъма
на горчиво-сладостни стъпки
да предизвиква копнежи.

Намира си място,
където покълва,
пониква внезапно,
с любов се зарежда.

Гласът ти заглъхва ли
или просто почива след поредната буря.
Принадлежи ми, да знаеш,
с онези - нашите нотки...
със трептящата струя...

Гласът ти дълбоко във мене заспива...
Приютен във душата ми,
дори без да пита, там си живее.
И без да го чувам,
без звук и без думи,
непрестанно и жадно попивам.
Твоят глас...

Песимистично...

Болно е времето, в което попаднах...
И въздухът мръсен. Зловонен моралът.
Видях със сърцето си – чистите падаха.
Сълзите не стигаха да се отмие позорът.

Където погледнех се удряше взорът -
в омраза, в завистници, в низост и злоба.
Бе страшно, бе тъмно и нараняващо грозно.
Злото вилнееше и си набавяше роби.

Времената са вълчи, раздиращи, яростни.
И заедно бързаме. Унищожаваме с радост.
Използваме. Грабим. Съсипваме масово.
А празни какво ли пък можем да даваме...

Ценностите далеч във Ъглите оставяме,
защото ни пречат...
Защото, Човече, не си гордост вече
дори и за себе си...

(24.07.2010 г.)

Прозаично...

Ех, когато животът заприлича на помия
така изпитвам нужда и стремеж да го разбия.
Да го изтъркам, да го залича.
Докрай чертите остри да замажа,
та мръсотията и черното да не личат.

Да го захвърля даже често ми се иска,
но вкопчил се за гърлото - не пуска, стиска.
И ето че борбата продължава,
ту кротичко притихва, ту буйно рита, хапе, шава,
ту спъва ме, гаднярът,
ту аз бананова кора подлагам...
И точиме се, двамката, прегърнати,
танцуващи на стар и неомръзващ шлагер.

Не се отказваме един от друг,
какво ли бихме правили,
ако от битката ни здрава се откопчим.
И бихме ли забравили
един за друг какво и колко означаваме...
Ааа, няма да го пусна. Не и доброволно.
Никакво предаване! :))

Луната спи ли...

Луната спи ли?
Кога го прави?
Кога затваря голямото си наблюдаващо око,
проникващо в света на самодивите,
на дивите мустанги, газещи сред билките.
Вторачена в езически огньове.
Свидетелка на куп разкъртващи сълзи.
И много самота преглъщаща.
Задавяща се от отломки от мечти.
Приемаща във кратерите си, които я изграждат,
парчета от разбити тупкащи сърца.

Луната спи ли? Някога. За миг поне.
Кога го прави? При цялата тъма, която осветява.
Дали изпитва болка от това?
Дали затуй почива. През деня.
За да набира сили. И да се очиства.
За да успява да грее през нощта.
Докато вият срещу нея
с гласа на дивото, от гънките на цялата Земя,
завъртайки се шеметно с неподвижността на този свят...

Поотделно...

Сами сме.
Сами живеем
във нас самите скрити.
Сами умираме
от задушаване,
дълбоко в егото зарити.
Протягащи ръце,
но без да стигат силите
да прегръщаме и с ласка,
всеотдайно, да задържаме.
Без броните разголващо,
разкъртващо, до кости,
да успяваме да смъкваме и да захвърляме.
Без да открием истинското си лице докрай,
от страх,
поради нещо недостигащо,
и от безсилие
да сме сами...

Рисуването ми...

Рисувам със въглени
по бялото платно на живота.
И парят понякога в дланите,
оставят дълбоки следи и дамги,
но не спирам.
Щом съм жива и рисувам със въглени –
няма как да спре да боли.

Рисувам и стане ли сухо
добавям лъчи, усмивки, сълзи.
Ако пък платното се скъса
съшивам го с части от мен. Без конци.

Рисувам със въглени
тези - от спомени,
от емоции и от станали в сивата скАла мечти.
Черно – бяло се получава платното,
но е моето. Искам го. Винаги.
Дори когато го слагам на кладата,
за да стане на новите въглени.

Събирам ги нежно във шепи.
Коленичила.
И рисувам.
Неспирно. Отново.
Защото
да го правя
не мога
и няма да спра
да обичам...

Знаеш как...

Целувам със слънчеви зайчета,
кратки и леки,
невъздЪржано-бързащи,
и се плъзгам
по познатите черти на лицето.
Сладко-солени са тези целувки,
като перца (от криле);
лъчезарно-палаво-светли.
Попиват във теб без игри и преструвки.
Ако постоя на едно място
започвам да паря.
Затова не го правя.

Целувам чрез полъх на вятъра,
когато е топъл и влажен.
Нежно се плъзгам,
с аромат на липа
и други благоухания разни.
В косите ти роша
ръцете докосвам,
посягам и галя
по цялото тяло.

Целувам, но рядко
опиващо-сладко.
Бавно, дълго и топло.
По-клепките точно.
Докато спиш. Не сънувайки.
Свит под завивките.

Знаеш как...
Целувам те само с очи.

В сенките...

В сенките
се плъзвам
мълчаливо,
тихичко във теб се прислонявам.
Капчици от мен
на рамото
оставям.
Вятъра по бузите ти хващам
във капан,
за да не го долавяш.
Стискам го от ревност,
да не гали,
исках те за себе си - изцяло.
И целувам
бавно,
всеотдайно,
леко,
неусетно.
Всеки път бе като първи и последен...