Почти по Рей Бредбъри...

Смъртта
е занимание самотно
за хора,
влюбени в тъгата,
вместо във живота.

Горчи глухарчевото вино,
стипчиво потушава сетивата.
И, да, дръвчета са милиарди,
но виждам слънцето,
което ги захранва,
вместо сянката им.
Разбираш ли,
интересувам се от светлината.

И няма да ти позволя
да опаковаш лятото ни,
освен ако не го складираш
за общото ни бъдеще,
любими.

Когато се отдалечаваш,
ще те преследвам.
Ще преча да мълчиш.
Ще нарушавам тишината ти,
където спотаяваш
чувствата и мислите.
Такава съм.
Ще свикнеш.

Накрая даже
в моя си сценарий
(но тук ще си призная –
това ще е едва началото)
те заразявам.
С любов и със живот.
Т.е. със себе си.
И ще сме заедно.
Наистина. За Бога!
Дори да съм слепецът,
който води.

(19.01.2011 г.)

Последно...

Минало съм.
Куршумено и безвъзратно.
Окончателно.
Като глагол.
От свършените.
В страдателен залог.

Отдавна си признах,
обърках времената.
А миналото
по природа
не почитам.
Живея крачица напред.
Поне опитвам.
Със лутане. С залитане.
Доколкото ми стигат силите.

Но станах вече
онова, което толкова избягвах.
Минало.
Със послевкус на грешки.
И неразбиране.
Поне отчасти.
Отмина времето ми,
заедно със мен,
и избледнява бързо даже
сегашното страдателно причастие...

Не си ми минало,
да знаеш.
И няма как да станеш.
Макар да съм това за теб.
Но продължавай.
Казвала съм винаги -
посоката е само там – нагоре и напред.
Разбирам...

(21.12.2010 г.)

Приспособимост...

Бързо навлизаш в новия свят,
онзи, дъждовно-мокрия,
миг след Потопа.

Бързо накладе огъня,
с кремък (някъде в теб), с прах от мен,
и почти без искра.

Променяш нашата химия,
с различната степен
на изотопа.

И от същия огън, безядрено,
крилете ми бързо окапват.
Не от яркото слънце. Не летеше вече към него Икар...

Щом е бързо – да бъде.
Някъде бях обещала.
Да улеснявам. Да не преча. Да не боля. Да спра да тежа.

(22.12.2010 г.)

Лимонадата ми...

Сигурност, мир, равновесие...
Винаги съм ги търсила,
винаги съм ги искала,
докато сграбчвайки
ненаситно и ярко,
живота изтисквам.
Приготвям си
поредната лимонада,
гарнирана със славеева песен
(винаги последната)...
А за разкош добавям
тъмен шоколад и мед,
поръсвам изобилно
с бадеми (от изтръпващо горчивите).
И задължителна съставка -
вулкан от огън с малко лед.
Останалото:
аромат от пролет (късна),
наред със цветове на ранна есен.
Както и стрък от теб!
Изпивам я
точно миг преди
сърчицето ми птиче
от мечти и любов
(неподредени и диви)
да се пръсне,
защото светът става
толкова малък и тесен...
Добре, че те има!
Нищо, че липсва равновесието...

(29.11.2010 г.)

Гарантирам...

Не знаем как да спрем вълната.
И усмирява ли се развилнял се океан,
преливащ и кипящ и в двама ни. Солен. Горчив.
И слънчево-необходим. На всякаква цена. Все пак. Желан.

А си е плашещо, стихийно, диво.
Възможно е да разруши и преобърне
неща, които са любими.
Но е силно. Даже прекомерно силно...

Не знаем как да спрем да отброяваме
отделните минути – песъчинки, които губим
и се чувстваме нецели.
Когато сме незаедно. Самотни поотделно.

А си е режещо. Особено когато на Времето
от тортата, отрязваме едва парченце малко.
Дали това го прави толкова услаждащо се.
И ставаме все по-лакоми, и ненаситно алчни...

Не знаем даже как ще бъде
и можем ли се. Има толкова въпроси.
А може отговорите пък да са логично-прости.
Щом всеки по крило от себе си ще вложи.

Предлагам ти небе без дъно.
Дъга след сигурния дъжд, и бурни хали. Гарантирам.
Както и всичко останало, което представлявам.
Безумно, знаеш, те... И аз го знам. Да знам това дори за миг не спирам.

(29.11.2010 г.)

Безразсъдно истински...

Безразсъдно
истински
сме се слели.

Отдавна.
Мноого отдавна.
Сякаш преди векове.
Не помня дори от кога.
Но помня –
обещах.
Обеща.
Винаги...

Казахме
толкова силни,
толкова много неща.
И показахме,
раздавайки всеки от себе си всичко
или поне най-доброто.
До разкъртване
на всички повърхностни пластове.
До живот,
и до смърт...

Затова
е трудно
напълно
да разкъсаме нишките,
които ни свързват.
Чрез които се чувстваме и познаваме,
дълбоко, отвътре.

И не става...
Не се получава
да забравим.
Макар че толкова често опитваме.
Залитайки.
Наранявайки другия.
И душата разпъвайки.
На нашият кръст
Безмълвно,
жестоко,
с онези - мълчаливите викове,
когато по някакъв начин
се предаваме,
а после умираме,
защото разбираме,
че поотделно не можем.
Че и така да се живее не се получава.

Безразсъдно ли казах.
Да. Истина!
Истински?
Истинска лудост.
Безпределна.
Безкрайна.

Обичам те.
Дори не е избор. Нужда е.
Макар че това ме убива.
Знаеш... Зная...
Понякога
всичко уж зная.
И не мога,
няма да мога.
Да спра.

(26.11.2010 г.)

Да, ли?...

Дали от времето по-малко ще започне да боли
или напротив -
невъзможността ще слага още сол във раната...

Дали ще може да се свикне с липсата,
с онази празнота, която един във друг
и двамата, като дамга, оставихме?

Дали пък няма (по-натам) да го приемем като дар.
Изцяло.
Като съдба. Без капка грях. Без грам порок.
Като подарък. Като житейски ползотворен опит.
Като платно,
недорисувано и цяло едновременно -
съшито от парчетата,
които късахме от себе си,
от дъното на цялото ни същество,
и си разменяхме, омаяни, смутени,
изграждайки на другия душата и сърцето,
докато разбивахме се, титанично.
Летяхме, падахме, до болка вкопчени,
надбягвахме се, спъвахме се, тичахме.
Без никакво пестене...

Дали разсмиваме Твореца
със малките си, но безкрайно дръзки,
макар и крехки, неподлежащи на тълкуване, представи,
че времето надскачаме,
че душите ни дори и днес - пространството,
което ни дели, и фактите, и ВСИЧКО,
успяват да преодоляват
и пак сме свързани и неразривно заедно.

Дали ще спазим обещаното:
отвътре винаги да си принадлежим...
Дали благословени сме или обречени,
по волята на обстоятелствата, че се срещнахме,
и разпознахме себе си във другия,
а се налага един без друг в света,
(след сливането), въпреки това, да продължим.

Дали? Защо? И как да дишам да не спирам,
когато устните, които обожавам,
са толкова желани,
колкото недостижими...

(05.08.2010 г.)