Дали от времето по-малко ще започне да боли
или напротив -
невъзможността ще слага още сол във раната...
Дали ще може да се свикне с липсата,
с онази празнота, която един във друг
и двамата, като дамга, оставихме?
Дали пък няма (по-натам) да го приемем като дар.
Изцяло.
Като съдба. Без капка грях. Без грам порок.
Като подарък. Като житейски ползотворен опит.
Като платно,
недорисувано и цяло едновременно -
съшито от парчетата,
които късахме от себе си,
от дъното на цялото ни същество,
и си разменяхме, омаяни, смутени,
изграждайки на другия душата и сърцето,
докато разбивахме се, титанично.
Летяхме, падахме, до болка вкопчени,
надбягвахме се, спъвахме се, тичахме.
Без никакво пестене...
Дали разсмиваме Твореца
със малките си, но безкрайно дръзки,
макар и крехки, неподлежащи на тълкуване, представи,
че времето надскачаме,
че душите ни дори и днес - пространството,
което ни дели, и фактите, и ВСИЧКО,
успяват да преодоляват
и пак сме свързани и неразривно заедно.
Дали ще спазим обещаното:
отвътре винаги да си принадлежим...
Дали благословени сме или обречени,
по волята на обстоятелствата, че се срещнахме,
и разпознахме себе си във другия,
а се налага един без друг в света,
(след сливането), въпреки това, да продължим.
Дали? Защо? И как да дишам да не спирам,
когато устните, които обожавам,
са толкова желани,
колкото недостижими...
(05.08.2010 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар