Последно...

Минало съм.
Куршумено и безвъзратно.
Окончателно.
Като глагол.
От свършените.
В страдателен залог.

Отдавна си признах,
обърках времената.
А миналото
по природа
не почитам.
Живея крачица напред.
Поне опитвам.
Със лутане. С залитане.
Доколкото ми стигат силите.

Но станах вече
онова, което толкова избягвах.
Минало.
Със послевкус на грешки.
И неразбиране.
Поне отчасти.
Отмина времето ми,
заедно със мен,
и избледнява бързо даже
сегашното страдателно причастие...

Не си ми минало,
да знаеш.
И няма как да станеш.
Макар да съм това за теб.
Но продължавай.
Казвала съм винаги -
посоката е само там – нагоре и напред.
Разбирам...

(21.12.2010 г.)