Безразсъдно истински...

Безразсъдно
истински
сме се слели.

Отдавна.
Мноого отдавна.
Сякаш преди векове.
Не помня дори от кога.
Но помня –
обещах.
Обеща.
Винаги...

Казахме
толкова силни,
толкова много неща.
И показахме,
раздавайки всеки от себе си всичко
или поне най-доброто.
До разкъртване
на всички повърхностни пластове.
До живот,
и до смърт...

Затова
е трудно
напълно
да разкъсаме нишките,
които ни свързват.
Чрез които се чувстваме и познаваме,
дълбоко, отвътре.

И не става...
Не се получава
да забравим.
Макар че толкова често опитваме.
Залитайки.
Наранявайки другия.
И душата разпъвайки.
На нашият кръст
Безмълвно,
жестоко,
с онези - мълчаливите викове,
когато по някакъв начин
се предаваме,
а после умираме,
защото разбираме,
че поотделно не можем.
Че и така да се живее не се получава.

Безразсъдно ли казах.
Да. Истина!
Истински?
Истинска лудост.
Безпределна.
Безкрайна.

Обичам те.
Дори не е избор. Нужда е.
Макар че това ме убива.
Знаеш... Зная...
Понякога
всичко уж зная.
И не мога,
няма да мога.
Да спра.

(26.11.2010 г.)