Безпаметно...

Реките могат да кървят.
(И при това
далеч след Моисей)

Тогава
всичко в тях и покрай тях замира,
отравя се и заприличва на пустиня.

Реките се затлачват
от калта
от неизмита прах от нечии обувки.

Задръстват се от съчките,
неупотребени за наклаждане на огън,
а хвърлени по тях. Достигнали до дъното им.

Горчат,
когато ги докосват със нечисти длани.
Когато преди да ги отпият,
забравят за молитвата. И благославянето.

И помътняват,
когато окото на Луната,
се потопи във тях и счупи
прагът им. За светлина.

Реките могат
(вярвайте ми,
чувствала съм го с очите си) -
обезкръвени и пресъхнали да се стопяват и умират...

(19.04.2011 г.)

Уморено...

Уморих се да гоня химери.
За израждам и убивам мечтите си.
Да паля малки свещици от пожара във мене,
докато почти на шега си стопявам сърцето.

Уморих се дори да ревнувам.
(а знаеш колко много умея).
Уморих се да се преструвам,
че съм цяла. Че още размахвам криле.

Обезцветих се от безнадеждно съшити надежди.
От изчопляне на причини и смисъл.
Уморих се да се боря. Най-вече с теб.
За да не спирам. Да те обичам.

Загубих доста парчета от себе си.
Знаеш, вложих всичко. Плюс малко повече.
Безумно, безобразно, безцеремонно обичах.
Сега дори думите ми са уморени.

Целувам те.
Пожелай ми късмет.

Заслужавам почивка.
Продължавам напред...

(23.04.2011 г.)

Тя и Той...

Той:
"Paris at night" – Жак Превер

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.



Тя: (да кажем Аз)

Три мигновени докосвания.
Взрив. Зад клепачите

Веднъж, когато те открих.
Втория път – (о)познах истинската ти същност.
Малко вляво.
На третия – настаних се в душата ти.
Там. Някъде. Вдълбана и запечатана.
Променливо цветна частица
в средата на мрака и светлината.
Бях. Съм. Оставам.

(22.04.2011 г.)

Безредно...

Ароматен полъх от стъпки,
останали
по допирателната,
точно по ръбовете,
по конците на кръпките
в душата.

Разголено боси следи
от нежност,
всеотдайност и страст.
Без натиск и без грайфери.
Пълна липса на равновесие.
Счупен компас.
Чиста обич,
вкус на грапава ласка,
подплатени с откритост,
подсладени с лоялност.

Тогава. Не боли.
Напротив, след тях избуява,
фонтан
от стрУи могъща светлина,
целуваща се безразсъдно.
С небето.
С първична жар.

Успява да проникне дълбоко.
Галейки
нервните окончания.
Достигайки с устни
отвъд дъгата и облаците.
След края на земята.
На пресечката с познатия свят.
И подминавайки го.
Далече. Нататък...

Ухае на озон.
Миг преди да плисне дъжда.
Очистващо-запомнящо е.
Плътни нишки любов
оплитат цветове
още по-живи и ярки,
впиващи се в плътта,
като стоманени въжета.
И потичат по вените.

Имам неуслужлива памет.
Като водата.
Всепоглъщаща и настойчива.
Дори когато се превръща в отрова,
вместо в лекарство.
Но се оказва, че това ми помага,
когато се наложи,
давейки се,
да кажа сбогом.

(22.01.2011 г.)

Стопи ме до огън...

Топлина.
Допир и устни.
Огън.

Ярка целувка на лято.
Вплитане. Аромати.
Не просто спомен.

Стопяване на прегради.
Събаряне. Истинска голота.
Пълна откритост.

Безизходност.
Невъзможност да съм с теб.
Неспособност
да не те обичам...

Налагане на правила
от живота.
Съпротива.
Кратка или бурна война.

Стопи ме!
Нямам представа дори как и кога.
Отново.
До огън.

(20.12.2010 г.)

Можеш...

Можеш...

Да докарваш бури,
поръсвайки със сняг и жарко слънце.
Едновременно. Наред, навред.
Държейки в дланите си
нежно-обсебващо или стихийно-грубо,
цялото ми същество
и моят свят,
заедно
с пулсиращото ми за теб сърце.

А после караш да приижда вятъра.
Чрез устните ти.
И мислите ти вихрено ме грабват.
Очите ти са потъмнели.
Пак. За мен.
По кожата ми пламенни следи обгарят.
Потъвайки в душата ми.
Излишното стопяват.
Укрепват и спояват слабото.
Неспирно жадни, отчаяни и ненаситни.
Сега и занапред. Необходими всеки ден.

И океанът ти
с неизследимите богатства
попива сладостно във мен.
Гора от чувства мигом в мен прораства.
Метафизично избуява.
Жива и разрастваща се. Всеобхватна.
За векове.

Щом можеш да ме караш да летя.
От щастие. Или когато в изнемога плача.
Под мостовете на дъгата.
Над облаци. Без грамче суета.
При всякакви условия.
Когато ми е ясно.
Наред с когато в мен приплъзват се мъгли
и стеле плътен мрак.
При наводнение и липсата на дъжд.
В бездънните зеници. На хоризонта.
Високо. В маранята на пустинята.
Безбрежно. Неуморно. В средата на огньове.

Дори когато чувствам леденото дуло,
опряно в слепоочието.
И отдалечава се Фортуна,
прогонена от диви вълци,
с обагрени от кръв муцуни,
от мене настървено лочили...
Отново продължавам да летя.
Да искам да го правя и да мога.
Сред мрак и светлина.
И независимо от всичко.
На всякаква цена. Не се отказвам.

Щом можеш да си ми достатъчен и недостатъчен.
Да ме възраждаш и рушиш.
Да не умея
да живея,
когато с мен, във мен, не си.
Тогава
нагло, алчно, безразсъдно дръзко
няма да престана да се осмелявам,
да искам и изисквам,
да се моля и надявам -
от тебе именно
да имам всичко, от което се нуждая.

Защото можеш!
Това умееш само ти.
Защото ме обичаш.
Непосилно.
Защото
няма да престана.
Нито за миг.
До смърт и за живот.
Дори когато продължава да изгаря.
Вдълбаващо се още по-навътре.
И непростимо.
Да те обичам и желая!

(17.01.2011 г.)

Pure…

Вече не...

Заглъхна конския тропот.
Отвъд хоризонта.
Точно по залез.
Като пърхащ шум от простреляна птица.
Вместо размах на криле.

И за какво ли са
след като пропадна небето.
Продъни се, клетото.
Подпорите се сринаха с трясък,
взривяващ вселената.

Няма истини.
Не е имало даже.
Заблуди се сърцето ми.
Омотано в илюзии.
От детински копнежи.
По невъзможното.

Самозабравих се.
Въобразих си дори,
че с Любовта съм на “ти”,
а се оказва,
че не се и познаваме.

С нея, от край време,
очевидно се разминаваме.
Стремях се да я откривам
зад някакви маски.
В кухини. Зад стени.
През напуканите ми розови очила.
Опитвам. Да я видя.
Да я намеря, подклаждам и имам.
Но не успявам да го направя
в стаята с криви огледала.

Дали
не е истина, че съм сбъркана.
Защото вярвам в химери.
Защото я нося. И пазя.
Онази - моята част.
За раздаване.
Стои си на моя олтар.
Намаляваща. Недохранена. Посивяла.

Точно така:
де юре, де факто,
(и fuck about)
излиза,
че единственото истинско,
чистокръвно усещане,
е лудостта ми.

(21.01.2011 г.)