Можеш...

Можеш...

Да докарваш бури,
поръсвайки със сняг и жарко слънце.
Едновременно. Наред, навред.
Държейки в дланите си
нежно-обсебващо или стихийно-грубо,
цялото ми същество
и моят свят,
заедно
с пулсиращото ми за теб сърце.

А после караш да приижда вятъра.
Чрез устните ти.
И мислите ти вихрено ме грабват.
Очите ти са потъмнели.
Пак. За мен.
По кожата ми пламенни следи обгарят.
Потъвайки в душата ми.
Излишното стопяват.
Укрепват и спояват слабото.
Неспирно жадни, отчаяни и ненаситни.
Сега и занапред. Необходими всеки ден.

И океанът ти
с неизследимите богатства
попива сладостно във мен.
Гора от чувства мигом в мен прораства.
Метафизично избуява.
Жива и разрастваща се. Всеобхватна.
За векове.

Щом можеш да ме караш да летя.
От щастие. Или когато в изнемога плача.
Под мостовете на дъгата.
Над облаци. Без грамче суета.
При всякакви условия.
Когато ми е ясно.
Наред с когато в мен приплъзват се мъгли
и стеле плътен мрак.
При наводнение и липсата на дъжд.
В бездънните зеници. На хоризонта.
Високо. В маранята на пустинята.
Безбрежно. Неуморно. В средата на огньове.

Дори когато чувствам леденото дуло,
опряно в слепоочието.
И отдалечава се Фортуна,
прогонена от диви вълци,
с обагрени от кръв муцуни,
от мене настървено лочили...
Отново продължавам да летя.
Да искам да го правя и да мога.
Сред мрак и светлина.
И независимо от всичко.
На всякаква цена. Не се отказвам.

Щом можеш да си ми достатъчен и недостатъчен.
Да ме възраждаш и рушиш.
Да не умея
да живея,
когато с мен, във мен, не си.
Тогава
нагло, алчно, безразсъдно дръзко
няма да престана да се осмелявам,
да искам и изисквам,
да се моля и надявам -
от тебе именно
да имам всичко, от което се нуждая.

Защото можеш!
Това умееш само ти.
Защото ме обичаш.
Непосилно.
Защото
няма да престана.
Нито за миг.
До смърт и за живот.
Дори когато продължава да изгаря.
Вдълбаващо се още по-навътре.
И непростимо.
Да те обичам и желая!

(17.01.2011 г.)