Pure…

Вече не...

Заглъхна конския тропот.
Отвъд хоризонта.
Точно по залез.
Като пърхащ шум от простреляна птица.
Вместо размах на криле.

И за какво ли са
след като пропадна небето.
Продъни се, клетото.
Подпорите се сринаха с трясък,
взривяващ вселената.

Няма истини.
Не е имало даже.
Заблуди се сърцето ми.
Омотано в илюзии.
От детински копнежи.
По невъзможното.

Самозабравих се.
Въобразих си дори,
че с Любовта съм на “ти”,
а се оказва,
че не се и познаваме.

С нея, от край време,
очевидно се разминаваме.
Стремях се да я откривам
зад някакви маски.
В кухини. Зад стени.
През напуканите ми розови очила.
Опитвам. Да я видя.
Да я намеря, подклаждам и имам.
Но не успявам да го направя
в стаята с криви огледала.

Дали
не е истина, че съм сбъркана.
Защото вярвам в химери.
Защото я нося. И пазя.
Онази - моята част.
За раздаване.
Стои си на моя олтар.
Намаляваща. Недохранена. Посивяла.

Точно така:
де юре, де факто,
(и fuck about)
излиза,
че единственото истинско,
чистокръвно усещане,
е лудостта ми.

(21.01.2011 г.)