Епилогично

(Отбелязвам си: Лични дневници
Именно днешната дата...)

Внезапно или твърде бавно
загубих
лъжецът,
който сам се отказа от всичко истинско,
което някога е имал.

Докато така и не схвана,
че го обичах
невъзможно и неумолимо.
Едновременно
като повей от дъното на небето
и от обратната страна на тревата.

Липсва резонанс
при сърцата ни.
Може би даже отдавна.
Помежду ни вече оттеква
само звукът
от междуклавишието.
На пианото.

Докато падам...

Целувам те.
Последно...
По шевовете
на крилете.

Пулсиращи
от вятъра
и мен.
След края на безкрая...

Не стой на завет.
Моля, не прогонвай
сянката ми.
Дори когато е студено с нея.

А устните ми
ще оставят отпечатъци.
Макар и бледи.
В профил и анфас.

За да ги помниш.

Не устните!
Крилете...
С които винаги
ще блъскаш по душата ми.

(05.04.2011 г.)

Перифразирано...

Древна
дървена маса.
Насечена
с дърворезба.

Стъклена
чаша.
С много захар,
полепнала по ръба.

Отхапана ягода.
И малко
разтваряща се дантела.
По деколтето и по ръкавите...

(12.04.2011 г.)

Калейдоскоп...

събирам парченца
от чувства
свои и чужди
докоснали моите
с които допълвам душата си

кристал по кристал
ги нагласям
бели, черни и цветни
а вятъра
щом завее ме рони
разпилявайки
светлината ми

до огън ги свивам
с прималели устни и пръсти
в кашмирени пламъци
ги танцувам по залези
без да спирам
да дишам мечтите си

медено бавно премествам
събраното
с милиметър,
леко вляво
виждам
зад клепачи и кожа
картината

всеки път уникална...

(12.04.2011 г.)

Рецепта за...

Изпръхнала ванилия,
посипала
меден сироп.
И зряла праскова
от сочните.

Очакване
за устните и дланите,
в които
се разтваря.
До топло кадифе.
Сатенено нарочно.

(13.04.2011 г.)

Очакване...

Стоях от дълго време във градината
и чаках пак да ме откриеш...
дълбоко потопена в мракът,
ръждясвайки във сянката...
Не спирах да сънувам
как отново ще ме имаш...
Прилягаща
във топлите ти длани...
оголена до нерв...
Да затанцуват
в мен перца от ангели,
събудени от теб,
облени
от смисъла и светлината ти...
Принадлежащ изцяло
и единствено на мен...

(14.04.2011 г.)

Sax...

Мелодия от саксофон е твоят глас,
когато ме обвиваш
меко, нежно, до червено
в него.
Знаеш,
мечтая го откакто го познавам...
Пързаля се по сетивата ми.
Безкрайно обуздан и непокорен.
Притихнал от дрезгавина,
когато шепнеш онова,
което искаш да запомня.

Аз и не мога да забравя.
Вече обещах. Отдавна.
Дори да се опитвам.
Дори отчаяно да искам
да те заместя...
Защото не е лесно
така да се обича.
Защото понякога боли
и губя очертания и смисъл.

Но само дума...
Един едничък звук...
И лудостта избухва.
отначало.

А знаеш как не искам
така да ми влияеш.
С тази власт и сила.
Не искам да ме притежаваш.
Но
любовта ти
винаги
ме обезсилва.

(15.04.2011 г.)

Раждане на чувство...

Аромат на ябълка,
канела
и леко прегоряла захар.

Златист, като жито,
оттенък.
Болезнено грапава мекота.

Кристално зелена
роса
с аквамаринов отблясък.

Неустоимата плътност
на чисто кафе.
Много див вятър. В платната.

Отхапан отрязък от времето,
поръсен
с червени мехурчета кислород.

Разрошване. Поглаждане.
Обвиване.
Пълна липса на гравитация.

Взрив на слънцето.
Крещящ от живот
ослепителен блясък...

(18.04.2011 г.)

Безпаметно...

Реките могат да кървят.
(И при това
далеч след Моисей)

Тогава
всичко в тях и покрай тях замира,
отравя се и заприличва на пустиня.

Реките се затлачват
от калта
от неизмита прах от нечии обувки.

Задръстват се от съчките,
неупотребени за наклаждане на огън,
а хвърлени по тях. Достигнали до дъното им.

Горчат,
когато ги докосват със нечисти длани.
Когато преди да ги отпият,
забравят за молитвата. И благославянето.

И помътняват,
когато окото на Луната,
се потопи във тях и счупи
прагът им. За светлина.

Реките могат
(вярвайте ми,
чувствала съм го с очите си) -
обезкръвени и пресъхнали да се стопяват и умират...

(19.04.2011 г.)

Уморено...

Уморих се да гоня химери.
За израждам и убивам мечтите си.
Да паля малки свещици от пожара във мене,
докато почти на шега си стопявам сърцето.

Уморих се дори да ревнувам.
(а знаеш колко много умея).
Уморих се да се преструвам,
че съм цяла. Че още размахвам криле.

Обезцветих се от безнадеждно съшити надежди.
От изчопляне на причини и смисъл.
Уморих се да се боря. Най-вече с теб.
За да не спирам. Да те обичам.

Загубих доста парчета от себе си.
Знаеш, вложих всичко. Плюс малко повече.
Безумно, безобразно, безцеремонно обичах.
Сега дори думите ми са уморени.

Целувам те.
Пожелай ми късмет.

Заслужавам почивка.
Продължавам напред...

(23.04.2011 г.)

Тя и Той...

Той:
"Paris at night" – Жак Превер

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.



Тя: (да кажем Аз)

Три мигновени докосвания.
Взрив. Зад клепачите

Веднъж, когато те открих.
Втория път – (о)познах истинската ти същност.
Малко вляво.
На третия – настаних се в душата ти.
Там. Някъде. Вдълбана и запечатана.
Променливо цветна частица
в средата на мрака и светлината.
Бях. Съм. Оставам.

(22.04.2011 г.)