Безредно...

Ароматен полъх от стъпки,
останали
по допирателната,
точно по ръбовете,
по конците на кръпките
в душата.

Разголено боси следи
от нежност,
всеотдайност и страст.
Без натиск и без грайфери.
Пълна липса на равновесие.
Счупен компас.
Чиста обич,
вкус на грапава ласка,
подплатени с откритост,
подсладени с лоялност.

Тогава. Не боли.
Напротив, след тях избуява,
фонтан
от стрУи могъща светлина,
целуваща се безразсъдно.
С небето.
С първична жар.

Успява да проникне дълбоко.
Галейки
нервните окончания.
Достигайки с устни
отвъд дъгата и облаците.
След края на земята.
На пресечката с познатия свят.
И подминавайки го.
Далече. Нататък...

Ухае на озон.
Миг преди да плисне дъжда.
Очистващо-запомнящо е.
Плътни нишки любов
оплитат цветове
още по-живи и ярки,
впиващи се в плътта,
като стоманени въжета.
И потичат по вените.

Имам неуслужлива памет.
Като водата.
Всепоглъщаща и настойчива.
Дори когато се превръща в отрова,
вместо в лекарство.
Но се оказва, че това ми помага,
когато се наложи,
давейки се,
да кажа сбогом.

(22.01.2011 г.)

Стопи ме до огън...

Топлина.
Допир и устни.
Огън.

Ярка целувка на лято.
Вплитане. Аромати.
Не просто спомен.

Стопяване на прегради.
Събаряне. Истинска голота.
Пълна откритост.

Безизходност.
Невъзможност да съм с теб.
Неспособност
да не те обичам...

Налагане на правила
от живота.
Съпротива.
Кратка или бурна война.

Стопи ме!
Нямам представа дори как и кога.
Отново.
До огън.

(20.12.2010 г.)

Можеш...

Можеш...

Да докарваш бури,
поръсвайки със сняг и жарко слънце.
Едновременно. Наред, навред.
Държейки в дланите си
нежно-обсебващо или стихийно-грубо,
цялото ми същество
и моят свят,
заедно
с пулсиращото ми за теб сърце.

А после караш да приижда вятъра.
Чрез устните ти.
И мислите ти вихрено ме грабват.
Очите ти са потъмнели.
Пак. За мен.
По кожата ми пламенни следи обгарят.
Потъвайки в душата ми.
Излишното стопяват.
Укрепват и спояват слабото.
Неспирно жадни, отчаяни и ненаситни.
Сега и занапред. Необходими всеки ден.

И океанът ти
с неизследимите богатства
попива сладостно във мен.
Гора от чувства мигом в мен прораства.
Метафизично избуява.
Жива и разрастваща се. Всеобхватна.
За векове.

Щом можеш да ме караш да летя.
От щастие. Или когато в изнемога плача.
Под мостовете на дъгата.
Над облаци. Без грамче суета.
При всякакви условия.
Когато ми е ясно.
Наред с когато в мен приплъзват се мъгли
и стеле плътен мрак.
При наводнение и липсата на дъжд.
В бездънните зеници. На хоризонта.
Високо. В маранята на пустинята.
Безбрежно. Неуморно. В средата на огньове.

Дори когато чувствам леденото дуло,
опряно в слепоочието.
И отдалечава се Фортуна,
прогонена от диви вълци,
с обагрени от кръв муцуни,
от мене настървено лочили...
Отново продължавам да летя.
Да искам да го правя и да мога.
Сред мрак и светлина.
И независимо от всичко.
На всякаква цена. Не се отказвам.

Щом можеш да си ми достатъчен и недостатъчен.
Да ме възраждаш и рушиш.
Да не умея
да живея,
когато с мен, във мен, не си.
Тогава
нагло, алчно, безразсъдно дръзко
няма да престана да се осмелявам,
да искам и изисквам,
да се моля и надявам -
от тебе именно
да имам всичко, от което се нуждая.

Защото можеш!
Това умееш само ти.
Защото ме обичаш.
Непосилно.
Защото
няма да престана.
Нито за миг.
До смърт и за живот.
Дори когато продължава да изгаря.
Вдълбаващо се още по-навътре.
И непростимо.
Да те обичам и желая!

(17.01.2011 г.)

Pure…

Вече не...

Заглъхна конския тропот.
Отвъд хоризонта.
Точно по залез.
Като пърхащ шум от простреляна птица.
Вместо размах на криле.

И за какво ли са
след като пропадна небето.
Продъни се, клетото.
Подпорите се сринаха с трясък,
взривяващ вселената.

Няма истини.
Не е имало даже.
Заблуди се сърцето ми.
Омотано в илюзии.
От детински копнежи.
По невъзможното.

Самозабравих се.
Въобразих си дори,
че с Любовта съм на “ти”,
а се оказва,
че не се и познаваме.

С нея, от край време,
очевидно се разминаваме.
Стремях се да я откривам
зад някакви маски.
В кухини. Зад стени.
През напуканите ми розови очила.
Опитвам. Да я видя.
Да я намеря, подклаждам и имам.
Но не успявам да го направя
в стаята с криви огледала.

Дали
не е истина, че съм сбъркана.
Защото вярвам в химери.
Защото я нося. И пазя.
Онази - моята част.
За раздаване.
Стои си на моя олтар.
Намаляваща. Недохранена. Посивяла.

Точно така:
де юре, де факто,
(и fuck about)
излиза,
че единственото истинско,
чистокръвно усещане,
е лудостта ми.

(21.01.2011 г.)

Почти по Рей Бредбъри...

Смъртта
е занимание самотно
за хора,
влюбени в тъгата,
вместо във живота.

Горчи глухарчевото вино,
стипчиво потушава сетивата.
И, да, дръвчета са милиарди,
но виждам слънцето,
което ги захранва,
вместо сянката им.
Разбираш ли,
интересувам се от светлината.

И няма да ти позволя
да опаковаш лятото ни,
освен ако не го складираш
за общото ни бъдеще,
любими.

Когато се отдалечаваш,
ще те преследвам.
Ще преча да мълчиш.
Ще нарушавам тишината ти,
където спотаяваш
чувствата и мислите.
Такава съм.
Ще свикнеш.

Накрая даже
в моя си сценарий
(но тук ще си призная –
това ще е едва началото)
те заразявам.
С любов и със живот.
Т.е. със себе си.
И ще сме заедно.
Наистина. За Бога!
Дори да съм слепецът,
който води.

(19.01.2011 г.)

Последно...

Минало съм.
Куршумено и безвъзратно.
Окончателно.
Като глагол.
От свършените.
В страдателен залог.

Отдавна си признах,
обърках времената.
А миналото
по природа
не почитам.
Живея крачица напред.
Поне опитвам.
Със лутане. С залитане.
Доколкото ми стигат силите.

Но станах вече
онова, което толкова избягвах.
Минало.
Със послевкус на грешки.
И неразбиране.
Поне отчасти.
Отмина времето ми,
заедно със мен,
и избледнява бързо даже
сегашното страдателно причастие...

Не си ми минало,
да знаеш.
И няма как да станеш.
Макар да съм това за теб.
Но продължавай.
Казвала съм винаги -
посоката е само там – нагоре и напред.
Разбирам...

(21.12.2010 г.)

Приспособимост...

Бързо навлизаш в новия свят,
онзи, дъждовно-мокрия,
миг след Потопа.

Бързо накладе огъня,
с кремък (някъде в теб), с прах от мен,
и почти без искра.

Променяш нашата химия,
с различната степен
на изотопа.

И от същия огън, безядрено,
крилете ми бързо окапват.
Не от яркото слънце. Не летеше вече към него Икар...

Щом е бързо – да бъде.
Някъде бях обещала.
Да улеснявам. Да не преча. Да не боля. Да спра да тежа.

(22.12.2010 г.)

Лимонадата ми...

Сигурност, мир, равновесие...
Винаги съм ги търсила,
винаги съм ги искала,
докато сграбчвайки
ненаситно и ярко,
живота изтисквам.
Приготвям си
поредната лимонада,
гарнирана със славеева песен
(винаги последната)...
А за разкош добавям
тъмен шоколад и мед,
поръсвам изобилно
с бадеми (от изтръпващо горчивите).
И задължителна съставка -
вулкан от огън с малко лед.
Останалото:
аромат от пролет (късна),
наред със цветове на ранна есен.
Както и стрък от теб!
Изпивам я
точно миг преди
сърчицето ми птиче
от мечти и любов
(неподредени и диви)
да се пръсне,
защото светът става
толкова малък и тесен...
Добре, че те има!
Нищо, че липсва равновесието...

(29.11.2010 г.)

Гарантирам...

Не знаем как да спрем вълната.
И усмирява ли се развилнял се океан,
преливащ и кипящ и в двама ни. Солен. Горчив.
И слънчево-необходим. На всякаква цена. Все пак. Желан.

А си е плашещо, стихийно, диво.
Възможно е да разруши и преобърне
неща, които са любими.
Но е силно. Даже прекомерно силно...

Не знаем как да спрем да отброяваме
отделните минути – песъчинки, които губим
и се чувстваме нецели.
Когато сме незаедно. Самотни поотделно.

А си е режещо. Особено когато на Времето
от тортата, отрязваме едва парченце малко.
Дали това го прави толкова услаждащо се.
И ставаме все по-лакоми, и ненаситно алчни...

Не знаем даже как ще бъде
и можем ли се. Има толкова въпроси.
А може отговорите пък да са логично-прости.
Щом всеки по крило от себе си ще вложи.

Предлагам ти небе без дъно.
Дъга след сигурния дъжд, и бурни хали. Гарантирам.
Както и всичко останало, което представлявам.
Безумно, знаеш, те... И аз го знам. Да знам това дори за миг не спирам.

(29.11.2010 г.)

Безразсъдно истински...

Безразсъдно
истински
сме се слели.

Отдавна.
Мноого отдавна.
Сякаш преди векове.
Не помня дори от кога.
Но помня –
обещах.
Обеща.
Винаги...

Казахме
толкова силни,
толкова много неща.
И показахме,
раздавайки всеки от себе си всичко
или поне най-доброто.
До разкъртване
на всички повърхностни пластове.
До живот,
и до смърт...

Затова
е трудно
напълно
да разкъсаме нишките,
които ни свързват.
Чрез които се чувстваме и познаваме,
дълбоко, отвътре.

И не става...
Не се получава
да забравим.
Макар че толкова често опитваме.
Залитайки.
Наранявайки другия.
И душата разпъвайки.
На нашият кръст
Безмълвно,
жестоко,
с онези - мълчаливите викове,
когато по някакъв начин
се предаваме,
а после умираме,
защото разбираме,
че поотделно не можем.
Че и така да се живее не се получава.

Безразсъдно ли казах.
Да. Истина!
Истински?
Истинска лудост.
Безпределна.
Безкрайна.

Обичам те.
Дори не е избор. Нужда е.
Макар че това ме убива.
Знаеш... Зная...
Понякога
всичко уж зная.
И не мога,
няма да мога.
Да спра.

(26.11.2010 г.)