Слабост...

Обърках времената
преди,
сега
и евентуално занапред.
И аз не зная вече в кое от тях живея,
в кое живях и как да продължа.

Като насън се плъзват тихо дните
без теб,
след теб,
когато нас не значи вече същото.
И ту е някак равномерно,
ту пАри и раздира.
И вярно, пО-мъничко, отколкото очаквах ме боли.
Предвидихме ли го? При теб е същото, нали?

Ту сякаш нищо не е станало,
и не е имало,
не е било.
Ту цялата вселена прекроена е
и няма как да продължи да се върти,
как да не спре внезапно, рязко, уморена,
да вземе да изчезне или пък да се взриви.

При положение, че вече не потъвам в теб,
че не навлизам в същността ти,
че не проникваме един във друг -
сърце в сърце, очи в очи.

Обърках даже времената.

Боли. По-странен начин.
Празно е в душата,
разполовена и ограбена, парченце жалко.
И учим се да дишаме и да живеем поотделно,
пак,
както е било преди да се докосваме.
Успяваме, навярно, мъничко по-малко.
Като че ли живеейки, прохождаме отново.
Или пък просто продължаваме...

И не боли до смърт, ще го преглътнем някак си,
ще носим частите, които си дарихме, неразривно слети с нашите -
до края.
Даже дълго след това...

Каквото и да пиша или казвам, ти си знаеш!
И нищо не забравяй. Нито аз...

(02.08.2010 г.)