Да, ли?...

Дали от времето по-малко ще започне да боли
или напротив -
невъзможността ще слага още сол във раната...

Дали ще може да се свикне с липсата,
с онази празнота, която един във друг
и двамата, като дамга, оставихме?

Дали пък няма (по-натам) да го приемем като дар.
Изцяло.
Като съдба. Без капка грях. Без грам порок.
Като подарък. Като житейски ползотворен опит.
Като платно,
недорисувано и цяло едновременно -
съшито от парчетата,
които късахме от себе си,
от дъното на цялото ни същество,
и си разменяхме, омаяни, смутени,
изграждайки на другия душата и сърцето,
докато разбивахме се, титанично.
Летяхме, падахме, до болка вкопчени,
надбягвахме се, спъвахме се, тичахме.
Без никакво пестене...

Дали разсмиваме Твореца
със малките си, но безкрайно дръзки,
макар и крехки, неподлежащи на тълкуване, представи,
че времето надскачаме,
че душите ни дори и днес - пространството,
което ни дели, и фактите, и ВСИЧКО,
успяват да преодоляват
и пак сме свързани и неразривно заедно.

Дали ще спазим обещаното:
отвътре винаги да си принадлежим...
Дали благословени сме или обречени,
по волята на обстоятелствата, че се срещнахме,
и разпознахме себе си във другия,
а се налага един без друг в света,
(след сливането), въпреки това, да продължим.

Дали? Защо? И как да дишам да не спирам,
когато устните, които обожавам,
са толкова желани,
колкото недостижими...

(05.08.2010 г.)

Цвете в пустинята ти...

Цвете в пустинята

Бях.
Съм.
Ще бъда.

Ще се явявам.
Желана или не
в оазиси или насън;
(едва ли повторно би се случило наяве).
Предимно неочаквана.

Навътре впила корени във пясъка,
проникнала в дълбокото,
във пустошта.
Захранвана директно от отблясъка
на сенките ми,
от несбъдната любов, и от нега.

Не ме откъсвай,
остави ме – там ще чакам.
Не искам нищо във замяна.
Просто няма
да се нуждая от нищо земно.
Нетленно
е естеството ми.

До мен се наведи.
и като за последно -
на колене -
попий от моята роса,
примесена със мед,
(запазена по подразбиране за теб).
И целуни
листата ми.

Минавайки и жаден. Пътьом...

За да набавиш още сили.
И да си вземеш мъничко,
за всеки случай...
За спомен.
Заради мен.
Заради всичко помежду ни.
И за късмет.

(04.08.2010 г.)

Слабост...

Обърках времената
преди,
сега
и евентуално занапред.
И аз не зная вече в кое от тях живея,
в кое живях и как да продължа.

Като насън се плъзват тихо дните
без теб,
след теб,
когато нас не значи вече същото.
И ту е някак равномерно,
ту пАри и раздира.
И вярно, пО-мъничко, отколкото очаквах ме боли.
Предвидихме ли го? При теб е същото, нали?

Ту сякаш нищо не е станало,
и не е имало,
не е било.
Ту цялата вселена прекроена е
и няма как да продължи да се върти,
как да не спре внезапно, рязко, уморена,
да вземе да изчезне или пък да се взриви.

При положение, че вече не потъвам в теб,
че не навлизам в същността ти,
че не проникваме един във друг -
сърце в сърце, очи в очи.

Обърках даже времената.

Боли. По-странен начин.
Празно е в душата,
разполовена и ограбена, парченце жалко.
И учим се да дишаме и да живеем поотделно,
пак,
както е било преди да се докосваме.
Успяваме, навярно, мъничко по-малко.
Като че ли живеейки, прохождаме отново.
Или пък просто продължаваме...

И не боли до смърт, ще го преглътнем някак си,
ще носим частите, които си дарихме, неразривно слети с нашите -
до края.
Даже дълго след това...

Каквото и да пиша или казвам, ти си знаеш!
И нищо не забравяй. Нито аз...

(02.08.2010 г.)

Нега...

Разстилане на топлина...
Обгръщане...
И плътен допир...
Сливане...
Потиснат стон...
Пулсиране на камертон...
Отблясък от вода...
И малко сол с приятен вкус...
Копринено - телесен цвят.
Допълващи се форми.
Пропадане като във пясък.
Бавен тласък...
И феромони
за разкош...
Познати ненаситни длани.
Притворени очи.
На времето и въздуха замиране.
Замръзване на всичките крадливи и отмерващи стрелки.
Поне за час или за цяла вечност
Полепващо разстилане...
И непосилна жажда,
примесена със влажна топлина.
Нега...

(30.07.2010 г.)